Асеновград отпразнува 3-ти март, кметът с емоционално послание
Кметът на община Асеновград д-р Христо Грудев и множество асеновградчани отбелязаха 145 години от Освобождението на България. Въпреки дъждовното време, хората излязоха, за да отпразнуват националния празник. А от тераси и прозорци се вееше българският трибагреник. Градоначалникът поднесе венец на паметника на прапоршчик Вишняков – в двора на храм „Св. Димитър” в Асеновград.
Отслужена беше панихида в памет на загиналите за Освобождението на България. Последва слово на архиерейския наместник на Асеновград отец Йордан Георгиев. Освен кметът, цветя и венци поднесоха и председателят на Общинския съвет в града Драгомир Георгиев, общински съветници, общественици, граждани.
Празничната програма продължи на обновения централен площад „Акад. Николай Хайтов“ и в Градската библиотека.
С вълнуващо слово кметът се обърна към съгражданите си. „Днес, когато честваме 145 години от Освобождението на България, ние отново преоткриваме и преосмисляме свободата, като ценност. Онази свобода, която не идва отвън, не се дарява като дреха, къща или пита хляб, а се случва в мислите и делата на хората, освободени от оковите на столетия мъка, страдания и загубено достойнство. Онази свобода, отгледана в монашеската килия на Паисий, преминала през черното бесило на Левски, през песните на Ботев и куршума на Вола, през хвърковата чета на Бенковски. За нас, българите, тя е белязана с особен знак – на страдание, порив и мъжество. Тя е символ на достойнството ни, като народ, и наша отговорност пред бъдещето“, каза Грудев.
Присъстващите станаха свидетели и на военен ритуал по издигане на националното знаме на България, под звуците на химна. Честването на 3-ти март в Асеновград завърши със спектакъл „Обичам България”. В празничния едночасов концерт участие взеха Елена Василева, Музейната музикална школа, Фолклорна група „Надежда Хвойнева“, „Театрална работилница за мечти“, Клуб за народни танци „Феникс“ и ПФА „Станимака“. А Исторически музей – Асеновград предложи свободен достъп за посетители.
Кметът на община Асеновград д-р Христо Грудев отправи и специално послание за 3-ти март, което публикуваме без редакторска намеса.
Уважаеми съграждани,
Скъпи гости на община Асеновград,
Днес, когато честваме 145 години от Освобождението на България, ние отново преоткриваме и преосмисляме свободата, като ценност. Онази свобода, която не идва отвън, не се дарява като дреха, къща или пита хляб, а се случва в мислите и делата на хората, освободени от оковите на столетия мъка, страдания и загубено достойнство. Онази свобода, отгледана в монашеската килия на Паисий, преминала през черното бесило на Левски, през песните на Ботев и куршума на Вола, през хвърковата чета на Бенковски. За нас, българите, тя е белязана с особен знак – на страдание, порив и мъжество. Тя е символ на достойнството ни, като народ, и наша отговорност пред бъдещето.
Датата 3-ти март носи разтърсващия дух на величава битка, донесла правото на един народ отново да има държава. Една империя признава свободата на един малък, но силен народ. Силен и жилав като пролетната трева – газена, тъпкана, мачкана, опожарявана, но неизтръгната от корените си в земята. Дата, отбелязваща Възкресението ни, като нация, която 500 години е била без своя политическа и духовна свобода, чиято безценна нравствена и материална култура е подложена на унищожение. Дата на възкръсналата свобода, чакана, търсена и бленувана 5 века. И заплатена с кръвта на безброй български чеда.
Тук искам да припомня, че Санстефанският договор, върху който е стоял и невидимият кървав подпис на българската свобода, сложен от хиляди посечени ръце и хиляди юнашки сърца, паднали заради сърцето на България, е подписан по стар стил на 19.02.1878 г., т.е на датата, която всяка година ни събира пред многобройните паметници на Васил Левски, за да положим за пореден път своето цвете на признателност пред делото на Апостола. Затова днес със сигурност може да заявим, че саможертвата им не бе напразна, защото те се бориха и сбъднаха Отечеството ни отново да бъде свободно – със свои граници и държавност, с армия, духовенство, с образование и книжнина. Те – десетките и стотици духовни будители, бунтари, наричани “луди глави“, свещениците и мъчениците за християнската вяра, и не на последно място – войниците и доброволците в Руско-турската освободителна война.
3-ти март е ден за празнуване, ден за преклонение и ден за размисъл. Ден, който ни призовава повече от всякога да бъдем единни. Защото каквото и да си мислим за настоящето, за всекидневните трудности, с които всеки един от нас се сблъсква, свързани с прехраната, с професионалната реализация, със стандарта на живот, истината е, че България е преминавала през много по-драматични периоди. Моменти на исторически избор. Моменти на храбра лудост. Години на войни, в които майки са погребвали децата си, жени – съпрузите си и деца – бащите си. Но в онези времена „аз” се е превръщало в „ние”. Защото изправени пред съдбоносни и исторически събития ние, като народ, сме се обединявали, ръководени не от егоизма си, а от мисълта за другия.
Истината е, че това „ние” е най-ценното, което може да има един народ. Няма ли го, няма и народ. А кое днес ни пречи да бъдем единен народ? Страхът от истината? Разделението на „аз” и „другия“? Липсата на национално самосъзнание? Отговорът не е еднозначен. Ежедневната апатия, с която примиренчески живеем, води до липса на национална кауза. А нямаме ли обща цел, като народ, сме просто шепа хора, случайно живеещи на една географска ширина. Липсата на национално достойнство ражда вътрешните врагове, с които днес се борим като с вятърни мелници – ниската ни самооценка, като народ, нихилизмът, който се шири из държавата, разделението помежду ни и изгубеното доверие в другия. Безкористното себеотдаване в името на общия идеал днес е считано за по-скоро ненормален акт, отколкото за ясно осъзната цел.
Но и преди е имало моменти, в които България е била дом на самотните герои. Единици, готови на всичко, за да събудят смирените. Като думите на Бенковски във Вазовата епопея – „Ставайте, робове! АЗ не ща ярем!”, произнесени 3 години след гибелта на Левски. Тогава значението на „аз” обаче е било друго. Историята разказва и за моменти, в които това борбено и самотно „аз” се е превръщало в „ние”, като защитен щит на Съединението, на Балканските войни….
Замислете се: Днес ни трябва не по-малко от преди, не по-малко от това, което са имали и, за което са мечтали нашите предци. В настоящата историческа реалност е наложително да върнем онова „ние”, което е убивало отчаянието и неведнъж е връщало България на картата на света. Изправени сме пред предизвикателството да съхраним идентичността си и само любовта към нас самите и към ближния, смелостта и националното ни достойнство ще ни помогнат в тази борба на новото време.
3-ти март е ден, в който трябва да се запитаме заслужавахме ли свободата си през 1878 г. и заслужаваме ли я и сега? Отговорът е „да”, но само когато „аз” означава „ние”, защото това е най-ценното, което сме имали и което ще имаме като народ!
Честит празник! На всички НАС!
